Домино

Любовта си отива…
И от думите никнат плевели.
Зад лехите с цветя
в дните ми спря Суховеят.
Драсна пясък
в съня на прозорците с лято.
И забравих реката от тебе…
и нощната сянка на ятото.

Любовта си отива…
Със косите ми спря да играе.
Прелетяват върбите
като птици, изтекли по вятъра.
Оглушали, преситени
в нас заспиват до утро
телата ни.
И невидими шетат в кръвта
чужди спомени –
нощните влакове…

Гола сцена. И рана от дни
бе душата ми.
(Но пък ти си актриса.
И умираш да стъпваш
по раните…)
После в някакво Аз се събудихме
двамата.
Любовта си отиде…И
нямаше в кой да останем.